ФАКТОРИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ЛИЧНОСТТА

1. Същност на развитието на личността

А. Определение - терминът „личност” възниква още в древността и идва от лат.”persona” – маска на актьор, лице, личност, характер. В съвремието под понятието „личност” се има предвид определен конкретен човек, като с това се подчертава неговата социална същност, чертите и качествата, формирали се в хода на живота и дейността му в човешкото общество.

Понятието „личност” е основно за психологията, то е психично явление и психологична категория. 

Б. Връзка между личността и педагогиката - личността има съществено значение и за педагогиката като наука поради следните взаимносвързани и взаимнообусловени обстоятелства:

• Личността е цел на образованието, възпитанието и обучението като дейности. Осигурявайки процеса на предаване на социално ценен и личностно значим опит, те по същество са призвани да организират оптимални условия за развитието на човешкия индивид като личност и да подпомогнат този процес, като същевременно интензифицират социализацията на личността в рамките на допустимото.

• Личността като психично явление се характеризира със своята динамика. Тя се проявява в резултат на действието на фактори с различно естество. Педагогиката трябва да познава същността и спецификата на действието на тези фактори с оглед на това образованието, възпитанието и обучението да са в състояние да организират оптимални условия за развитието на личността, съобразявайки се с особеностите на конкретния индивид и изискванията на характерния за всяко историческо време социално целесъобразен „модел” за личност  (Господинов, Б., 2008, с.29-44).

Проблемът за развитието на личността е фундаментален за педагогиката, тъй като е свързан с ефективността на осъществяването на образованието, възпитанието и обучението. Той предполага научно обосновани отговори на въпроси, свързани с ролята на образоването за развитието на личността; как да се осъществяват педагогическите дейности, за да стимулират в максимална степен личностното развитие; какво е мястото на образованието сред другите фактори за развитие.

От философска гледна точка развитието е процес на преминаване от низше към висше, в резултат на който изчезва старото и възниква ново. Най-често това е ново качествено състояние на обекта, на неговия състав и структура. Всяко развитие се извършва в определено време.

В педагогиката развитието на личността се приема като изменение, преход от едно състояние в друго, качествено по-съвършено, в резултат на педагогическите въздействия.

В. Характеристики на развитието - въпреки различията в тълкуванията за същността на развитието, може да се очертаят следните общоприети характеристики:

• Развитието е процес на движение, на изменение от просто към сложно.
• Развитието може да бъде постепенно и скокообразно изменение.
• Развитието е преминаване от количествени натрупвания в качествени изменения.
• Развитието е закономерен, целенасочен, необратим процес на прогресивно изменение.
• Развитието е в резултат от взаимодействието на биологичния човешки индивид със социалната среда, природната среда, образованието, възпитанието и обучението.

Необходимо е да се разграничават понятията „растеж”, „развитие” и „формиране”:

- Растежът е процес на натрупване на количествени изменения, една от характеристиките, предпоставка, основа на развитието на личността.

- Формиране – процес на създаване, изграждане, образуване на ново явление, качество, характеристика или страна на личността. Формирането е резултат от осъществено развитие.

2. Теории за развитието на личността

В психологията, социологията и педагогиката са създадени много и различни класически и съвременни теории за развитието на личността. В основата на различията е спорът относно ролята и съотношението между биологичното и социалното като фактори за развитието на личността. Съществува връзка между теориите за развитие на личността и теориите за възпитанието. 

Всички съществуващи теории за развитието и възпитанието на личността по същество зависят от два фактора:

• равнището на развитие на социалните и естествените науки;
• равнището и спецификата на социалните отношения в определен период от време в обществото.

Чарлз Кули (1864-1929) счита, че  личността се формира на основата на множество взаимодействия на хората с обкръжаващия свят. В този процес хората си създават свое „огледално Аз”, което се състои от три елемента:

• От това, как, по наше мнение, ни възприемат другите.
• От това, как, по наше мнение, те реагират на това, което виждат.
• От това, как ние отговаряме на възприетата от нас реакция на другите.

Американският психолог Джордж Мид (1863-1931) счита, че „Аз” е социален продукт, формиращ се на основата на взаимоотношенията с другите хора. Според него процесът на формиране на личността включва три различни стадия:

1. Имитация – децата копират поведението на възрастните, без да го разбират.

2. Игрови стадий - децата разбират поведението като изпълнение на определени роли, в процеса на играта те възпроизвеждат тези роли. Преходът от една роля към друга развива у децата способност да придават на своите мисли и действия такъв смисъл, какъвто им придават другите членове на обществото. Това е важна крачка в процеса на създаване на собственото „Аз”. 

3. Стадий на колективните игри, когато децата се учат да осъзнават очакванията не само на един човек, но и на цялата група. Децата оценяват своето поведение по стандарти, установени от другите. В този етап се придобива чувство за социална идентичност.

Теорията за развитие на личността на Зигмунд Фройд (1856-1939) се основава на убеждението, че индивидът се намира винаги в състояние на конфликт с обществото. Според Фройд биологическите подбуди (особено сексуалните) противоречат на културните норми  и социализацията е процес на обуздаване на тези подбуди.

Теорията на Фройд отделя три части в психическата структура на личността: Ид (То), Его (Аз) и Суперего (СвръхАз).

Ид (То) е източник на енергия, насочена към получаване на удоволствие. При освобождаване на енергията отслабва напрежението и личността изпитва чувство на удоволствие.

Его (Аз) контролира поведението на човека, помага на личността да се ориентира в обкръжаващия свят, регулира избора на подходящ обект, позволяващ да се преодолее напрежението, свързано с То.

Суперего (СвръхАз) – това е идеализираният родител. То осъществява нравствена или оценъчна функция. Суперегото регулира поведението и се стреми да го усъвършенства в съответствие със стандартите на родителите, а по-късно и на обществото.

Тези три компонента активно въздействат на формирането на личността на детето.

Теорията за развитие на личността на швейцарския психолог Жан Пиаже (1896-1980) се основава на когнитивното развитие на човека, или на процеса на обучение в мислене. Според тази теория на всяка степен от когнитивното развитие се формират нови навици, определящи пределите на това, на което може да се научи човек  в този етап. Децата преминават тези стадии в определена последователност, но незадължително с еднаква скорост и резултати.

• Първият период, от раждането до 2 години, се нарича сензомоторен. В него у детето се формира способност да съхранява в паметта си образи на предмети от обкръжаващия свят.
• Вторият период, от 2 до 7 години, се нарича дооперационен. В него децата се учат да различават символите и техните значения, както и да разбират разликата между символите и предметите, които те обозначават.
• Третият период, от 7 до 11 години, Пиаже нарича стадий на конкретните операции. В него децата се учат мислено да извършват действия, които по-рано са извършвали само с ръце.
• Четвъртият период, от 12 до 15 години, е назован стадий на формалните операции. В него подрастващите могат да решават абстрактни математически и логически задачи, да осмислят нравствени проблеми, да размишляват за бъдещето.

Харвардският психолог Лоурънс Колбърг в своята теория придава голямо значение на нравственото развитие на децата, като отделя шест стадия в него. Те се сменят в строга последователност, аналогични са на познавателните стадии на Пиаже, но не се свързват с определена възраст.

Първите два стадия се отнасят за децата, които още не са усвоили понятията за добро и лошо, те се стремят да избягват наказанията и да заслужат поощрения. В третия стадий хората отчетливо осъзнават мненията на другите и се стремят да действат така, че да заслужат тяхното одобрение. На четвъртия стадий хората осъзнават интересите на обществото и правилата на поведение в него, формира се нравствено съзнание. В петия стадий хората осмислят възможните противоречия между различните нравствени убеждения, способни са да правят собствени съждения и обобщения. В шестия стадий у хората се формира лично етическо чувство, универсални и последователни нравствени принципи.

Културно-историческата теория за развитието на личността на Лев Семьонович Виготски (1896-1934) обосновава, че източниците и детерминантите за развитието на човека  се намират в исторически развилата се култура. Основа за психическото развитие на човека е изменението на социалната ситуация на неговата жизнедейност. Детерминантите на психическото развитие, според тази теория, се намират не вътре в организма и личността на детето, а извън него – в ситуация на социално взаимодействие на детето с другите хора, преди всичко с възрастните.

Анализът на съществуващите теории, сходни или различаващи се, показва, че факторите, които обуславят развитието на личността, могат да бъдат диференцирани най-общо в две групи: вътрешни (биологични) и външни (средата – социална и природна).

Новороденото е биосоциално същество, което носи в себе си определена генетична информация, която в известна степен предопределя неговите способности, наклонности, характера на избирателността в реакциите по отношение на външните въздействия. Детето наследява генетична програма, която е естествена основа за развитие на неговите общочовешки и индивидуални заложби. Според съвременната генетика новороденото човешко същество притежава човешки мозък, тип конституция и други морфофизиологически особености, които са възникнали в процеса на социализираната еволюция на неговите предци. Новороденото човешко същество е способно за социално развитие и благодарение на социализацията то усвоява социално-историческия опит на предшестващите поколения, става възрастен, т.е. социално зрял човек.

От научна гледна точка се очертават два основни възгледа относно ролята и връзката между биологичното и социалното в развитието на човека:

• Новороденото е животно или полуживотно, а всичко човешко (социално) се появява след раждането.
• Човекът по начало е социално същество, а биологичното в него не играе определяща роля.

Всеки опит да се абсолютизира противопоставянето на социалното и биологичното затруднява разкриването на връзката между тях.

3. Роля на биологичните фактори за развитието на личноста

През 60-те години на 19 век немският философ и социолог Ф.А.Ланге прави опит за биологическо изясняване на социалните явления. Биологическата предопределеност в развитието на човека широко се разпространява и утвърждава от привържениците на бихейвиоризма. З. Фройд прави опит да обясни реакциите на човека чрез позсъзнателното, инстинктите. Ламброзо считал престъпленията за биологически предопределени. Дж. Дюи утвърждава, че човек се ражда с готови потребности и емоции, които могат да се проявят и незначително изменят. Според А. Йенсен умствените способности на човека се определят на 80% гени и 20% среда. В първата четвърт на 20 век Т. Морган създава хромозомната теория за нследствеността, с която се утвърждава схващането, че хромозомите са структурни елементи на клетъчното ядро, а гените – материална основа на наследствеността. По-късни изследвания на генетици и биохимици потвърдиха дотогавашните открития и доказаха, че във всяка клетка има химично вещество – дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК). Разшифрована бе структурата на молекулата на ДНК и конкретизирани представите за гените като материални носители на наследствената информация.

Биологическото у човека е необходима предпоставка за развитието на неговите надбиологически свойства.

Възникването на човека е резултат от промяната на типа взаимоотношение между определени популации живи организми от най-висш порядък и средата, в която те съществуват. Промяната се изразява в преминаване от чисто биологичен начин на приспособяване към средата към надбиологичен, социален начин, изразяващ се в приспособяване на средата в процеса на взаимодействието на индивидите от конкретната популация (поотделно или като цяло), с цел преобразуването й. Промяната на типа взаимоотношение със средата довежда като следствие превръщането на представителите на дадения вид (популация) от рода Homo в представители на вида Homo sapiens и придобиването от самата популация на специфични характеристики, придаващи й облика на общество (социум). Това създава предпоставки за промяна в психиката  на всеки индивид от тази популация, изразяваща се в появата на възможности за възникване и развитие на качествено нови психични процеси и функции, превръщащи представителя на биологичния вид Homo sapiens в представител на човешкото общество, т.е. в личност.

При личността, за разлика от биологичния индивид, на преден план излизат чисто социалните характеристики, тъй като личността може да се прояви като такава само чрез и в обществото. Този факт често става причина да се забравя, че социалната същност на човека е в неразривна връзка с биологичната конструкция на неговия организъм и че социалното в човека е възможно само като продължение на биологичното в него (вж. Господинов, Б., 2008, с.7-12).

В последните десетилетия все по-широко се споделя тезата, че биологичните фактори оказват съществено влияние за развитието на личността и че спецификата на тяхното влияние, нейното възможно по-добро познаване, се превръща в ключ за изясняване на проявите на някои чисто социални особености на човешкия индивид. Без да абсолютизираме значението на биологичното развитие на личността (привържениците на биологизаторското направление в науката), следва добре да познаваме онези негови компоненти, които в най-голяма степен повлияват на развитието на личността.

Генетическата уникалност на всеки човек включва индивидуалните биологически различия като предпоставка за формирането на личността. Тя определя индивидуалността и уникалността на всяко дете и различията между децата. Поради биологическите предпоставки децата притежават различни природни особености, интелект, различни склонности, темперамент, характер, различно възприемат и реагират на възпитателните въздействия, което изисква индивидуален подход в педагогическата дейност.

Според Васил Проданов генетичните особености на човека, неговата генетична програма, не трябва да се разглеждат като единствена основа на биологичното у него. Разгърнатото схващане на биологичното у човека трябва да се свърже с последователни етапи и равнища на развитие, спрямо които генетичното е само изходна база.

Бурното развитие на генетиката през последното столетие доказа безспорния факт, че основният биологичен фактор, който влияе върху развитието, е генетичният, т.е. наследствеността. Особеното е, че генетичното у човека се проявява на различни равнища, като на всяко от тях проявата му има различна специфика. В. Проданов различава четири  типа биологично у човека, които съдържат в себе си и четири различни типа на проявление на наследствеността като фактор за развитието, като това проявление се разгръща в посока от чисто генетично детерминирани особености на човешкия индивид до чисто личностни характеристики, детерминирани както генетично, така и социално, макар и в различно съотношение.

4. Средата като фактор за развитието

Средата е жизнеопределящ фактор за всички животински организми, включително и за човека. Социалната еволюция на човека и човешката общност определят специфичния характер на човешката среда. Средата е сложен комплекс от различни материални и идеални, естествени и идеологически взаимодействия на човека. В средата влизат както външната, природна, географска среда на човека, така и материалната среда и социалните отношения.

В педагогиката под понятието „среда” се разбират социалните, културните, икономическите, материалните и природните фактори и условия за живот и дейност на децата,  младежите и възрастните.

А. Социалната среда включва материалните условия на живот на обществото, социалния и държавния строй,  системата от взаимно свързани отношения, в които е включен човек в процеса на своята дейност.

Понятието „социална среда” от социологическа гледна точка може да бъде разглеждано в три аспекта:

• Макросреда - в широк планетарен мащаб и цялата обществено-икономическа система, която определя в голяма степен стандарта на живот.
• Мезосреда – конкретния район, област, град, село.
• Микросреда – непосредственото обкръжение в семейството, детския дом, училището, неформалните групи.

Б. Природната (географската) среда включва климата и всички природни условия и ресурси, които влияят върху характера на хората, стимулират или не стимулират развитието им, забавят го или го ускоряват.

В. Семейната среда има изключително важно значение за развитието на личността. Тя е първата социализираща среда за детето с продължително и емоционално въздействие.

Привържениците на социологизаторското направление в науката преувеличават ролята на социалната среда и отричат ролята на наследствеността. Според тях  хората се раждат еднакви, „чиста дъска” („tabula rasa”  - Дж. Лок),  и неравенството между тях се дължи на социалните условия на живот.

Влиянието на социалната среда е силно, но човекът съзнателно и активно взаимодейства със средата, а не просто се приспособява към нея.

5. Възпитанието, обучението и образованието като фактори за развитието

Наследствеността и социалната среда активно си взаимодействат стихийно и целенасочено и спомагат за социализирането на детето.

Невъзможно е да се осъществи успешно социално развитие на личността без обучение, възпитание и образование. Те са целенасочени, планомерни, организирани, управлявани процеси. Организираното възпитание, обучение и образование представляват качествен скок в реализацията на социализацията и водещи фактори в развитието на личността. Но те трябва да се съобразяват с вътрешните закони и индивидуални особености на детето, да отчитат специфичните му наследствени възможности и способности, както и условията и възможностите на средата.