ТЕХНОЛОГИИ И СТРАТЕГИИ НА ОБУЧЕНИЕ

1. Същност на технологиите на обучение

За понятието „технология” в педагогически контекст има дискусии,  изключително много интерпретации и определения. 

В педагогическата литература и в образователната практика се обособяват четири големи групи на употреба на този термин:

• Като алтернатива на термина”методика”.
• В смисъл на „педагогическо изкуство”.
• Като технология в производствения смисъл, с което се признава възможността за управляване на образователния процес.
• Като алгоритмично предписание на процеса.

Според интерпретацията на Г. Селевко анализът на понятието „педагогическа технология” предполага представянето му в три аспекта – научен, процесуално-описателен и процесуално-действен, но в практиката се използва на три равнища – общопедагогическо, частнометодическо и локално.

В съвременната педагогическа литература авторите използват различни понятия – образователни технологии, педагогически технологии, дидактически технологии, възпитателни технологии, технологии за управление на образованието  и др.

2. Класификации на технологиите

Съществуват множество класификации на технологиите, но най-широко разпространена е класификацията на Г. Селевко, основана на 12 критерии:

А. Класификационни критерии

Според степента на използване – общопедагогически, частнопредметни и локални.

Според философската основа – материализъм или идеализъм; диалектика и метафизика; сциентизъм и природосъобразност; хуманизъм и антихуманизъм; антропософия и теософия; прагматизъм и екзистенциализъм.

Според основния фактор на психично развитие – биологични, социологизаторски, психологически и идеалистични.

Според концепцията за усвояване – асоциативно-рефлекторни, развиващи, интериоризаторски, сугестивни, бихейвиористични, гещалтпсихологически, невролингвистични.

Според ориентацията към личностни структури – информационни, операционни, саморазвитие, формиране, приложни, евристични.

Според характера на съдържането и структурата – обучаващи и възпитаващи, светски и религиозни, общообразователни и професионално-ориентирани, хуманитарни и технократски, отраслеви и частнопредметни, комплексни, монотехнологии, проникващи (превръщащи се в катализатор на други технологии).

Според типа на организационните форми – класно-урочни и алтернативни, академични и по клубове, индивидуални и групови, колективни форми и диференцирано обучение.

Според управлението на познавателната дейност – класическо лекционно, обучение с помощта на технически средства, системата „Консултант”, обучение чрез книгата, малки групи, компютърно обучение, системата „репетитор”, програмирано управление.

Според подхода към детето – авторитарни, дидакто-, социо-, антропо-, педоцентрични, личностноориентирани, хуманноличностни, технологии на сътрудничеството, свободно възпитание, езотерични.

По доминиращия метод – репродуктивни, програмирано обучение, обяснително илюстративни, диалогични, развиващо обучение, игрови, проблемни, саморазвиващи, творчески, компютърни.

Според насоката на модернизация на съществуващите системи – хуманизация, демократизация на отношенията, активизация и интензификация на дейността, ефективност на организацията и управлението, методическа и дидактическа реконструкция на материала, природосъобразност, алтернативни, авторски училища.

По категориите учащи се – масова, компенсираща, работа с трудни деца, работа с надарени деца и др. 

Б. Основни видове технологии на обучение

Технология на традиционното обучение - в основата на технологията на съвременното традиционно обучение е асоциативната психология. Много изследователи са единодушни, че традиционната технология е най-икономичната, гъвкава по отношение на възможности за интегриране на елементи от други технологични модели, ефективна при разработване на сложен материал, осигурява системност и ефективна организация на процеса. Ограниченията са главно в слабата индивидуализация и пасивността на учащите се. Затова привържениците на традиционната технология посвещават много разработки на проблема за индивидуализацията и диференциацията на обучението.

Широко разпространени са игровите технологии в съвременното училище поради голямата роля на играта като дейност, като процес, като метод на обучение и като технология. 

Технологията на проблемното обучение включва: създаване на проблемна ситуация, издигане на хипотеза за нейното решение, събиране на данни за доказване на хипотезата, съотнасяне на данните по посока на целта, изводи и заключение.

Груповите технологии имат висока ефективност. Те се основават на груповата организация на обучение, която дава възможност за преодоляване на нарушената комуникация „ученик-ученик”, за активизация на учебно-познавателните процеси, рефлексията, самопознанието и развитието на социалните умения.

Технология на модулното обучение - основната идея, върху която се конструира технологията на модулното обучение, е възможността за индивидуално като темп и начин на работа постигане на определена цел. За тази цел основната единица на дидактическия цикъл е модулът, разбиран като относително завършена  цялост, функционален възел, в който се обединяват учебното съдържание и технологията за овладяването му. Предимствата на модулното обучение са: осигуряване на приемственост и последователност в учебното съдържание; индивидуализация на обучението; подобряване на организацията на образователния процес; стимулиране на самостоятелната дейност на учащите се; развитие на метакогнитивната осведоменост.

Технологията на концентрираното обучение се основава на дидактическата идея за концентрацията, разбирана като съсредоточаване или свързване на учебен материал обикновено в учебни блокове. Ако се обединят няколко урока, посветени на изучаването на определен проблем, би било възможно в продължение на няколко дни да се постигнат пълноценно образователните цели. Според концепцията на В. Хуторской през първия ден в пет урока се актуализират опорни знания и способи за действие, осъществява се съвместно целеполагане, обобщаване на лични впечатления на учениците, избор на нови обекти за наблюдение. Вторият ден е посветен на анализ и обобщение на резултатите от предния ден, определяне на цели за деня, демонстрация от учителя, индивидуална дефиниция от учениците. През третия ден се правят анализи, аналози, самостоятелен сравнителен анализ, изводи и създаване на собствена концепция на ученика, рефлексия и избор на изследователски работи.

3. Стратегии на обучение

А. Определение - в педагогическата литература стратегиите на обучението се определят като идеализирани представи за това как обучението би могло (или би трябвало) да се осъществи. Обикновено в основата на всяка образователна технология се полага една основна стратегия, модифицирана или обогатена с елементи от други стратегии.

Б. Основните видове стратегии: директна, индиректна, съвместно учене и сътрудничество и самостоятелно (независимо) учене. Различията между тях се определят от преместването на акцентите върху основните елементи на т.н. дидактически триъгълник „учител-ученик-учебно съдържание”.

Директна стратегия - най-старата стратегия на обучение е директната с акцент върху преподаването. Нейни отличителни черти са ясна целенасоченост, точно определяне на извършваните дейности и тяхното структуриране. Като ключови думи за разпознаване на този подход често се посочват „предаване на знания”, а като основания за критика – пренебрегване на активността на ученика. Директната стратегия в Европа в голяма степен е повлияна от асоциативната теория.

Акцентът е поставен върху дейността на учителя, който е компетентен по отношение на учебното съдържание и е отговорен за успешността на обучението. Функциите на преподавателя се свързват с ежедневния преговор, разработването на ново учебно съдържание, ръководена и управлявана практика, самостоятелна работа на учениците, контрол и обратна връзка и периодично обобщаване на изученото.

Индиректната стратегия на обучение е основана и организирана върху познаването и включването на ученика в активна преобразуваща дейност. Учене чрез изследване, учене чрез решаване на проблеми и вземане на решения, създаване на проекти, учене чрез откриване – това са решенията, които се отнасят към тази стратегия. 

Основната идея е, че начинът, по който се усвоява учебното съдържание, има съществено значение не само за качеството на това усвояване, но и за развитието на качества на учениковата личност. Чрез тази стратегия се търси развитие на мисленето, съпричастност и положително отношение към ученето, формиране на висши интелектуални умения. Ролята на учителя се модифицира в консултант, съветник и организатор на дейността на учениците.

Стратегията за съвместно учене и сътрудничество се изгражда на взаимоотношенията и сътрудничеството между учениците в обучението, като на преден план са груповите цели и интереси. При тази стратегия обучението се основава на работа в малки групи и се насочва към развитие на социални умения. 

За учене чрез сътрудничество може да се говори, когато са налице:

• „взаимозависимост между членовете в групата;
• взаимодействие от типа „лице в лице”;
• индивидуална отговорност пред общата цел;
• развитие на умения за работа в малка група;
• рефлексивно обсъждане на направеното”.

Стратегията за самостоятелно (независимо) учене поставя в основата на организацията на обучението индивидуалните потребности. Тя се основава на разбирането, че успешното учене е въпрос на собствена отговорност. Характеризира се със самостоятелност по отношение на решенията и дейността за удовлетворяване на собствените потребности.